Завършете и се махнете от храма на знанието!
Аз 
имам огромен шанс, че мога поименно да изброя тези пришълци в положителното ни учебно заведение, които унищожиха нервите на сътрудниците, които им преподавахме. Малко са в действителност. Много малко. Целият ни училищен колектив се молеше да завършат по-бързо и да се махнат от храма на знанието. Знам, че се усещат горди от това, че ол**ниха " Ломоносов " и пречеха по всякакъв начин на учителите да им дадат познание, а на своите ученолюбиви съученици - да получат положително обучение.
Една от дребното позитивни страни на пандемията за мен беше, че от началото на март не срещам тези хора по коридорите на " Ломоносов ". Знам от диалозите ми с сътрудниците, че всички изпитват това облекчение. Пак наблягам, че това са доста малко хора, които са просто неприятни. Рядко възпитател ще изрече толкоз искрено тази истина. Някои се раждат зли. Това е ситуацията! Но ние сме педагози! Забранено ни е даже да го мислим. Повечето кабинетни учени ще рипнат до небо и ще жигосат този мироглед. Кабинетните учени упорстват, че за безусловно всеки човек има избавление, стига да е обичан и да се постъпва с него с положително. Де да беше по този начин...
Колко хубаво би било. Един от най-хубавите филми, които съм гледала, е " Зеленият път ", филм прослава на човечността и концепцията, че всеки може да се промени под въздействието на любовта. И въпреки всичко имаше един воин, въплъщение на злото. Непоправимо, изначално, безусловно зло. Не е единствено в хубавите филми. Всички сме срещали в живота си отровни хора, които са убивали у нас голям брой неврони и са ни разрушавали по малко. Пак да си кажа, че съм късметлия, тъй като множеството хора, които съм срещала в живота си са били положителни и благородни. Такива са множеството ми сътрудници.
Трудовият ми стаж мина в един безоблачен оазис на съгласие и взаимопомощ. Предстои ми и аз да си потегли от " Ломоносов ". Ще запазя загатна за прелестни и ползотворни години. Срещнах доста благодарност и любов от страна на учениците. Знам, че огорчението ми от доста дребното човешки л**на, които омерзиха края на трудовия ми стаж, ще избледнее и ще изчезне. Жалко е за сътрудниците, които напуснаха поради тях, тъй като имаше какво още дадат на учебното заведение и на останалите възпитаници. Понякога прословутата даскалска приемливост към тази категория хора е свирепост и назадничавост както към свестните, унизени възпитаници, по този начин и към измъчваните сътрудници, които се избавиха и оставиха в себе си горчив привкус от успеха на посредствеността. Аз не се усещам победена. Но се усещам омерзена.
Ще си отида с възприятието, че системата е импотентна да се оправи с тази сбирщина и ми е мъчително за младите сътрудници, които са споделяли, че желаят неотложно да се махнат от учебното заведение, тъй като и те усещат, че никой не може да ги отбрани. Трябва нещо да се промени, с цел да не си отиват младите и кадърни учители. Много, доста скоро нашата специалност ще стане свръхдефицитна. Една от аргументите е, че сме оставени сами да се оправяме с неуправляема и деструктивна паплач, която изпива силите ни. Прекалено доста се чака от нас, учителите. Очакват се невъзможни неща. Тази режисура, че насилникът и жертвата са еднообразно потърпевши от отношението към тях, единствено ще ускорява ненаказуемата експанзия. Трябват строги рамки и възпитаването на всички в извечната човешка полезност, че насилието е неприемливо и недопустимо. Не споделям да сме жестоки към насилниците, само че те би трябвало да се респектират и да схванат, че държанието им е несвоевременно и няма да бъде толерирано.
Автор: Бойка Костадинова, преподавател в НПГПТО " М.В.Ломоносов ", София
